История

Партията на зелените е българска зелена политическа партия. Регистрирана е в Софийския градски съд с решение по фирмено дело 114/2001 от 31 януари 2001 г.

Учредена е вследствие от разкол по време на конгрес в София на Зелената партия през октомври 2000 г., когато се отцепва партийна фракция. Председател на новата партия става Христо Порточанов.

Днес председател на партията е Валентин Симов, председател на Политическия съвет – Наско Стефанов, а изпълнителен секретар – Христо Дунчев.

 

История на Зелените в България

ОТ КОГА И КОЛКО СА ЗЕЛЕНИТЕ?

Полъхът на демократичните промени през 1988-89 г.обнадеждава и приобщава към неформалните движения редица известни българи – учени, поети, писатели, художници, научна и техническа интелигенция с различна възраст и различни политически убеждения. Достатъчно е да се споменат само имена като Нешка Робева, Светлин Русев, д-р Петър Берон, д-р Петър Дертлие, д-р Желю Желев и т.н. Най-голям размах като последователи и действия получава “Екогласност”. Това е така, защото то е най-безобидно, а както вече беше посочено и “приемливо” за тогавашното управление. “Екогласност” посреща 10 ноември 1989 г. като най-масово и сравнително добре организирано неформално неправителствено движение. С развитието на политическите промени в България съвсем естествено на основата на неговия членски състав вътре в движението се очертават няколко групировки. Те по-късно се разделят и се формират като три самостоятелни субекта, а именно – Зелена партия в България с председател Ал. Каракачанов; Политически клуб “Екогласност” с председател Ст. Гайтанджиев и Национално движение “Екогласност” с председател Едвин Сугарев. Остават и няколко, предимно местни структури, които запазват своя неправителствен, неполитически характер и които все още също се наричат “Екогласност”.  

Зелената партия се учредява на 28 декември 1989 г. Тя се самоопределя като центристка либерална партия. Двете останали – националното движение и политическият клуб, по същество групират членовете на “Екогласност” и на Комитета за защита на Русе по класическия признак на “ляво” и “дясно” ориентирани привърженици. Това обаче не им попречва всичките те да се отзоват в Съюза на демократичните сили (СДС), където се обединяват около антикомунизма и дяснолиберални политическа платформа и действия.

„Зелена партия” в България, както е нейното пълно име в този период (1989 – 1991г.) е трета-четвърта политическа сила в рамките на СДС. Тя е след БСДП с лидер д-р Петър Дертлиев , БЗНС “Никола Петков” с лидер Милан Дренчев и практически наравно с Партия „Либерали” с лидер Петко Симеонов. Според запазени от този период табулограми на организационото направление на партията, тя наброява около 80 000 – 85 000 членове в София и страната. В ръководството на партията влизат, освен нейният председател –Александър Каракачанов и следните личности: проф. Любомир Иванов (тогава доцент), Владимир Сотиров, Соломон Паси, Филип Димитров и др. Силното присъствие на зелените в СДС им осигурява добра квота в листите на СДС за участие в изборите за Велико народно събрание и партията има 17 (седемнадесет ) “велики” народни представители. Един от тях е независимият икономически експерт на „Зелена партия в България” – Иван Йорданов Костов (по-късно министър- председател на Република България). Добрите позиции на партията в СДС и в обществото помагат за избирането на Филип Димитров (по-късно също министър-председател) за председател на Координационния съвет на СДС след избора на д-р Желю Желев за президент на страната. Характерни за този период са изключително разнообразния членски състав на Зелената партия, по отношение на политическата ориентация на отделните нейни членове. А също и това, че не малка част от тях основно в ръководните органи са дошли в нея както заради новото, популярно в Европа и в България име, така и най-вече заради реално очакваното участие в законодателната, изпълнителната, съдебната и общинската власти.

             В това се корени и основната причина за първото разцепление на „Зелена партия в България” и нейното изпадане от ”групата” на основните политически играчи в края на 1991 и началото на 1992 г. Конкретният “препъни камък” е изработването и гласуването на новата Конституция на Република България. Парламентарната група на зелените се разделя на две, като по-голямата част от нейните депутати във Великото народно събрание подкрепят и подписват новия основен закон на страната. Няколко от тях, начело с Филип Димитров, се присъединяват към 39-те гладуващи в знак на протест депутати и не гласуват Конституцията. Тя е подкрепена и приета с гласовете на почти всички депутати от четирите най-големи партии от петнадесетте, влизащи в състава на СДС, а именно от: БСДП на д-р Петър Дертлиев, БЗНС ”Никола Петков” с лидер Милан Дренчев, Зелената партия с лидер Ал. Каракачанов и Партия либерали с лидер Петко Симеонов. Това става причина те почти едновременно да бъдат извадени или по термина, добил тогава гражданственост – “отлюспени” от СДС от останалите единадесет много по-малки и по членски състав и по обществено влияние партии. По възприетия тогава “демократичен” принцип на вземане на решения в Координационния съвет на СДС “една партия – един глас”, последователно четирите най-големи партии с над 500 000 души членска маса са “отлюспени” от СДС. Една част от ръководството на партията, подкрепили и участвали в бойкота на 39-те начело с Филип Димитров, се отцепва с доста голяма част от членската маса на Зелената партия и остава в СДС, като регистрира нова Консервативна екологична партия (КЕП).

Следствията от това за „Зелена партия в България” са много тежки. На последвалите след разпускането на Великото народно събрание избори за обикновено Народно събрание, за кметове и общински съветници резултатите са катастрофални. Преди всичко по субективни причини, свързани с неопитност, лидеромания и пограшна оценка на политическата ситуация, зелените губят всички позиции, които са заемали в парламента, изпълнителната, съдебната и общинските власти, включително и кметското кресло в столицата София. Вместо да проявят максимална гъвкавост и готовност за взаимни компромиси, лидерите на Зелената партия допускат четирите “отлюспени” също да се разделят и да участват в изборите поотделно, като СДС -център (БСДП, АСО-независими и ПК”Екогласност); СДС – либерали (Партия либерали, Зелена партия в България и Клубове за демокрация и гласност) и БЗНС ”Никола Петков”. Резултатът, както вече беше казано е катастрофален и за двете коалиции и за БЗНС „Н. Петков”. Вместо с общ резултат от 523 644 гласа равни на 9,45 %, заедно да имат поне 35-41 депутати в 36-то Народно събрание и да бъдат третата, балансиращата сила , СДС-център с 3,20 %; СДС-либерали с 2,81 % и БЗНС ”Н.Петков” с 3,44 % не преминават 4%-а изборна бариера. Така всички те изпадат от реалния политически живот и поемат пътя към незавидни и незначими позиции и затихващи функции в обществено-политическото пространство и живот.
Огромната част от членовете на Зелената партия се преориентираха не толкова към Консервативната екологична партия, колкото в самото СДС като основен и най-значим фактор на процеса на демократичните промени. Обезлюдяването на Зелената партия продължава и като следствие от общата болест на всички новосъздадени партии, особено пък при посттоталитарните демокрации – лидероманията. Нейните симптоми се проявяват в роенето (разцепването) или в регистрирането на безброй нови политически партии. Резултатът днес е над 350 броя официално регистрирани в съда политически партии. Така например, в течение на няколко години след 10 ноември 1989 г., броят на земеделските политически формации – БЗНС-тата, както ги наричат хората, се нарояват до деветнадесет. Същото се случва и със социалдемократи, социалисти, комунисти, либерали и т.н.

Зелените в България също извървяват своя път в тази насока. След първото деление на неформалното движение “Екогласност” на две политически (синя и червена) “Екогласности” и Зелена партия в България последва появата на Консервативната екологична партия (КЕП), за която вече беше споменато. Периодът 1992-1996 г. за Зелената партия в България е белязан с напускането на партията на заместник-председателите Соломон Паси и проф. Любомир Иванов /1994г/ и група техни съмишленици и подкрепящи ги организации в София, без да учредяват нова зелена политическа формация. През 1996 г. след ново неуспешно участие в парламентарните избори и в изборите за кметове и общински съветници едни от безспорните зелени лидери Владимир Сотиров и зам-председателя Албена Симеонова подкрепяни от доста организации напускат партията и регистрират нова зелена политическа формация с името “Българска зелена федерация”, която по късно се саморазпуска. Същата участ, но без да се закриват имат и останалите зелени партии с изключение на ПК”Екогласност”.

Единствени светли лъчове в този период са частичните успехи в избора на отдели общински съветници в петнадесетина от общо 262-те общини в страната и това, че партията започна да търси своите зелени идеи, зелена физиономия и зелено място в политическото пространство. В този период на Националните партиини конференции са решени важни принципни въпроси в търсенето на действителната позиция на зелените в него. Първият е, че зелените в България не са “АНТИ…”. Или с други думи – те и тяхната дейност не е насочена против и не отрича никого. Вторият кардинален проблем, най-ясно е формулиран от образната фраза: „Ние не сме нито “леви”, нито “десни” – ние сме „зелени! Отливът към СДС по кариеристични подбуди освобождава партията от тези членове, които най-вероятно са търсили единствено политически и икономически облаги от своето членство в Зелената партия.

Периодът 1997-2001 г. е характерен с няколко по-значими събития в развитието на „Зелена партия в България”. Първото е успешната коалиционна политика във връзка с предсрочните парламентарни избори за 38-о Народно събрание, влизането в коалицията ОНС (Обединение за национално спасение) и спечелването по този начин на две депутатски места. Зелената партия отново се връща в семейството на парламентарно представените политически партии. Избистрянето и приближаването на идеологията на партията до тази на Европейските зелени в нова партийна програма също се отнася към този период. Това, съчетано с енергичните усилия на един екип от съмишленици в Политическия и Изпълнителния съвет за разширяване на влиянието и създаването на нови структури, извежда Зелената партия в България от небитието. Показателно в това отношение е успешното самостоятелно участие в изборите за кметове и общински съветници на „Местни избори 1999”. Зелената партия регистрира свои собствени листи и кандидати за кметове в повече от половината общини в страната, а в още над тридесет общини участва в успешни коалиции.

Резултатите – “зелени” кметове на общини в гр. Златица и в гр. Балчик, заместник-председатели на Общински съвети във Варна и в редица други общини, заместник-кметове и секретари на общини, кметове на кметства и няколко десетки общински съветници. По резултати Зелената партия влиза в първата дванадесетица на политическите партии, участвали в „Местни избори 1999 г”.

Друг забележителен факт от този период, свързан с възприемането и адаптирането на основните принципи на европейските зелени е присъединяването и активното участие на Зелена партия в България в живота на Европейската федерация на зелените партии(ЕФЗП), сега Европейска зелена партия/ЕЗП/. България е домакин на срещи от диалога “Изток-Запад” на федерацията/ЕФЗП/. Тя е съучредител и организатор на втората ежегодна среща на Черноморските зелени, проведена в град Варна. „Зелена партия в България” заедно с гръцките и югославски зелени е инициатор на организирано сътрудничество на зелените на Балканите. На поредица от срещи – конференции в Атина, София и Истанбул, се обсъждат въпросите и се подготвя създаването на Балканска мрежа на зелените политически формирования като форма на сътрудничество, обмен на информация и взаимодействие между тях. Или, ако обощим, може да се каже, че в периода до 2000-та година реално съществуват две зелени политически формации – „Зелена партия в България” и ПК ”Екогласност”.

2000-та година, освен с новия милениум е свързана и с поредното разцепване на Зелената партия в България през м. октомври 2000 г. В основата стои противоречие, породено от бързото развитие и нарастване на организационните структури на партията и появата на много нови хора с действително зелени убеждения и личностните качества, стила и методите на ръководство на председателя на партията Ал. Каракачанов. На своя седми поред национален форум делегатите се разделят на две и провеждат два паралелни конгреса в зала № 2 и в зала № 7 на Националния дворец на културата в София. Те избрат две ръководства и съдът остава да реши кое от тях е легитимно. Тъй като формално до произнасянето на компетентния съд носител на името „Зелена партия в България” и председател на партията е избраният през 1998 г. на предишния конгрес Ал. Каракачанов, ръководството начело с г-н Христо Порточанов за да може до участва в изборите за 39-о Народно събрание регистрира нов политически субект “Партия на зелените”. И така в България през 2001 година, де юре съществуват шест политически зелени партии: „Партия на зелените” с председател Хр. Порточанов; „Зелена партия в България” с председател Ал. Каракачанов; ПК “Екогласност” с лидер Ст. Гайтанджиев; Консервативна екологична партия(КЕП) с лидер Светлана Дянкова; НД “Екогласност” с лидер Едвин Сугарев, Балканска зелена федерация с лидер Владимир Сотиров и Българска национална екологична партия – Велико Търново с лидер Илиан Попов. Де “факто” с реално със структури в страната съществуват „Партията на Зелените” в повече от половината общини, ПК ”Екогластност” и „Зелена партия в България” с каквото и остана от разцепването.

В следващите десет-дванадесет години до наши дни неблагополучията и роенето в „зеленото” политическо пространство продължават. „Зелена партия в България”, тръгнала през 1989 година от СДС – дясното, под ръководството на „вечния” лидер Александър Каракачанов извървява пътя до крайно лявото /2001г./, през Коалиция за България /2005/ до съюз със социалдемократите на Камов и Ал. Томов/Местни избори 2011/ , независимо от самостоятелната регистрация в ЦИК. Друг шедьовър в политическата акробатика на Ал. Каракачанов се разигра в последните няколко години. Преди пет-шест години „Зелена партия в България” се обедини с една ново възникнала/2007 г./ екологична партия – „Зелена България”, управлявана от общ Политически съвет и двама съпредседатели. Много бързо хората от „Зелена България” разбират грешката си, свикват конгрес, изменят устава и сменят Ал. Каракачанов. Започват безкрайни дела по вписване в бавенето на които последният е „специалист”. За да може да участва в политическия живот Ал. Каракачанов набързо регистрира нова партия – „Леви зелени”, след което с уставни процедурни хватки я преименова на „Зелена партия” и се регистрира в ЦИК за участие в „Местни избори 2011”. И така „Зелена партия” хем е в съдебен спор, следователно нелегитимна, хем е нова и участва в изборите.
                 ПК „Екогласност” може би е единствената зелена политическа структура, която функционира през годините нормално в рамките на своето присъствие в политическия живот на страната. С участието си в изборите и в природозащитна дейност тя успява да запазва своите позиции. Позитивна страна в нейната дейност е стремежа и участието на ПК „Екогласност” във всички начинания свързани с опитите за обединяване на зелените политически формирования за единодействие на първо време, а по късно и за общо участие в политическия живот на страната.

„Партия на зелените” с избора на г-н Хр. Порточанов, потвърди изцяло народната поговорка – „От трън та на глог, че е по висок”. До развод с него се стига през 2005 година на Извънреден конгрес на Партия на зелените, където той е сменен с г-н Вал. Симов, който е и сегашен председател на партията. Наследството обаче е ужасяващо по отношение на нейното участие в политическия живот. Г-н Порточанов не е представял отчети в Сметната палата и по този начин лишава партията от възможността да участва в избори за три години – до края на първата половина на 2009. Това се отразява силно демотивиращо на местните структури и едва на Избори 2011 г. те отново участват почти навсякъде самостоятелно, за да може”Партия на зелените” да се идентифицира отново в политическото пространство в страната.
               През 2008 година се пръква нова зелена политическа партия, която незнайно по какви причини и по какъв начин Софийски градски съд в крещящо противоречие със Закона за политическите партии/ЗПП/, чл. 14, (2) „Не се допуска повтаряне на наименованието или абревиатурата на друга партия, както и прибавянето към тях на думи, букви, цифри, числа или други знаци” регистрира тази партия с наименование „Зелените” след като през 2001 година е регистрирал и не е заличавал политическа партия –„Партия на зелените”. Основатели на тази партия са няколко неправителствени природозащитни организации, които гравитираха около правителствата /2001-2009/ и Президенството на Р. България и се ползваха с техните протекции, особено при работата по „Натура 2000”, управлението на националните и природните паркове. Така се стигна до парадокса на „Местни избори 2011” да участват по реда на регистрацията им в ЦИК – ПК”Екогласност”, „Зелена партия”, „Партия на зелените” и партия „Зелените”. Не завиждаме на избирателите, например, във Варна, пък и другаде, където участват и трите партии със зелено в името си. Едно е сигурно, че „Зелената партия” на Ал. Каракачанов няма нищо общо със зеленото освен думата зелена в името на партията. Дали са действително зелени останалите екологични партии ще покаже бъдещето, но доказателството задължително преминава през тяхното обединяване в един действително ЗЕЛЕН политически субект.


Изтегли файл. (Кои са Партия на Зелените?)